За любовта и болката от нея

По едно или друго стечение на обстоятелствата, в последните 6 месеца – за съжаление – често ми се случва да слушам за любовните неуспехи на мои приятели и познати. И нерядко в тези откровени разговори съм чувал човекът отсреща да пожелае да бъде безчувствен: един приятел дори каза, че иска да е като животно – без никакви емоции, –  за да не го боли. А една моя колежка пък, с която работихме заедно лятото, направо се отрече от любовта, защото носела само болка: тя не искала повече да се влюбва.

И това е ужасно. Ситуацията е ужасна и начинът на мислене е…. ужасен.

Преди малко изгледах един любителски клип на моят любим сериал Фарскейп на фона на Nothing Else Matters на Металика, и той за пореден път ме накара да се замисля колко невероятно хубаво нещо е способността да обичаш, колко съвършено и прекрасно изобретение на Богинята е тя. И не само заради всички хубави чувства, които носи със себе си любовта, и не само в значението на еротичната любов. Да обичаш е нещото, което позволява на нас, хората, да преодоляваме екзистенциалната си самота в този свят, в който сме захвърлени без посока или дори компас. И ние можем да обичаме всичко: любимия човек, родителя, приятеля, или дори едно цвете, както е случая с Малкия Принц на Екзюпери ; И това чувство – да обичаш – дава смисъл на нашето съществуване – поне всички хора, с които съм говорил, намират това твърдение за вярно.

Но ние живеем в свят на полюси и всяко хубаво нещо неминуемо носи със себе си нещо лошо; и обратно. И затова любовта винаги значи и болка: като започнем от най-лошия случай – окончателната раздяла с човека, когото обичаме – и стигнем до болката от това, че не сме с него, заради временни ангажименти. Може, разбира се, да ни боли и при липсата от обичан човек – и аз смятам, че всички тези болки са хубави, или по-скоро: значат нещо хубаво. А именно, че можем да обичаме.

Не смятам, че да обичаш е нещо, присъщо на всеки. Или може би е, но има изключения. Аз самият познавам едно такова изключение: момче, което не чувства емоционална нужда от никого – нито приятели, нито роднини, нито възлюбен (защото той е гей). Имам и още наблюдения – някои дори в моя клас – за хора, които по една или друга причина не изглеждат много способни да обичат. И на тези хора аз искрено съчувствам… Макар че те самите може би се чувстват ОК.

Факт е, все пак – ако наблюденията ми са верни – че способността да обичаш може да се приеме за благословия, както може да се приеме за такава и способността да виждаш, да чуваш, да можеш да ходиш. И болката, която изпитваме от липсата или хладината на някого, или когато той е в беда, е показателна, че ние сме дарени с тази благословия. Затова и трябва да се радваме. Освен това самото нещастие усложнява дадените отношения – прави ги по-живи и устойчиви – и като цяло не може без него: както казах, живеем в свят на полюси и за всеки плюс в Природата се намира по един минус.

Затова смятам, че моята бивша колежка не беше права: болката, която причинява любовта, си струва цената. И колкото повече човек се страхува да не изгуби някого или нещо, или някой или нещо да не пострада, толкова повече значи той може да обича, и толкова повече радост и близост е постигнал или може да постигне. Разбира се, понякога способността да обичаш води почти изцяло само до болка, но….  в общия случай, мисля си, си струва да те боли – рано или късно преставаш да бъдеш сам и нещастен.

И накрая: нека благодарим на Богинята, че в този свят, в който сме отделени от всички останали хора с нашето индивидуално Аз и егоистичните ни инстинкти за оцеляване, тя е изобретила способността да обичаш, да обвързваш съдбата с тази на някой друг. Мисля и от все сърце вярвам, че това е най-ценното човешко качество, въпреки страданията, които носи със себе си